Събудих се със странната мисъл посред нощ, че съм правел една грешка през моят живот - не документирам нищо от моето минало. Не пазя тетрадки от ученическите години, имам малко снимки, не си правя труда да помня дати и събития. Не съм много по драсканиците, затова намирам това да имаш блог за доста привлекателно, ако разполагаш с компютър. Да си имаш блог е като да желаеш доброволно досие в полицията. Лично аз самият съм имал преди, който създавах. И трих. И създавах. И трих. Смятам го за леко шизофренично и безсмислено. Интернетът дотолкова се напълни с оплаквания, лични драми и начин на живот, че дори и тук, във виртуалното пространство, където по традиция си безсмъртен и всемогъщ... си оставаш отново един сред безбройните. Заглавието на блога е символично, а мисля и така да кръстя проекта.

Този блог ще проследи три основни теми:

1. Пътят на проекта
- работата и мързела по него
- колегите и техните емоции, подтискани от мое превъзходителство
- идеите, хрумките, светлото му бъдеще
2. Пътят на моето студентство
- колегите и университета
- квартирките и студентските неволи
- размишления над учебната дисциплина
3. Пътят мой
- всичко, което ми е на сърце
- всички, които са ми на сърце
- всяка, която ми е на сърце

Също така три основни закона на блога:

1. Миналото няма значение.
2. Идентичността няма значение
3. Проблемите нямат значение.


По същество.
Днес е 20.09.2008. По-скоро беше 19.09.2008, защото фактически денят едва предстои, изпълнен с ангажименти. Мисълта, че съвсем скоро наближава ерата на студентството ми ме кара да изпадам в транс, в който съм вече от няколко седмици. Монотонно настроение, програмирано ежедневие, обикновена есен. Сякаш всичко е сиво и от време на време ме избива на носталгия. 2008 я определям за успешна година. За разлика от 2007, която си беше уникална и разтърсваща, сбъднати мечти. Пет дни преди да замина за София и десет преди да почна годината размишлявах за това, което оставям тук. Семейството ми по принцип би се харесало на всеки, макар че тандемът в семейството е оле-мале. Но поне могат да се оправят сами. И мен, респективно. Чувствам се зависим от тях като новоизлюпено пиле, надявам се по-скоро да загърбя тази досада. Оставям приятели, които определено харесвам като такива и не малко енергия положих за да ги отбера и да спечеля лоялността им. Оставям един чудесно подреден град, леко скучноват и семпъл за мен. Иронията, че оставям в провинцията прекрасни имоти, а отивам да живея в мизерията на големия град ме кара да се усмихвам иронично. Започвам доста снобски, нооо... *прозяв* в този есенен студ сякаш емоциите ми са се смразили. А и много ми се приспа. Лека.

да кажеш на колко години си? :)